Около 35% от жилищата в София стоят празни, сподели Васил Люнчев в интервю за програма „Христо Ботев“ на БНР. Чутото в слушалките ме извади от сутрешната дрямка и ме накара да доизслушам с голям интерес интервюто да края. Гостът по интересен начин съчетаваше статистически данни и любопитни ситуации от живия живот в отговор на въпросите на водещия. Интервюто свърши, но умът ми отказваше да престане да се занимава с темата. Всъщност нещата не са се променили. Мнозинството от българите мисли и действа по един и същ начин и това се предава от поколение на поколение. Разликите са в изпълнението. Като дете помня как родителите строяха огромни двуетажни къщи, планирайки да приютят за съвместен живот няколко поколения. Появата на панелките в „зрелия соц“ бързо разби този патриархат. Младите искаха да живеят самостоятелно, независими от старите, защото беше модерно. Така много от вторите етажи на големите фамилни къщи останаха празни. Цели къщи в по-малките населени места останаха празни. Днес концепцията за дом на няколко поколения вече не стои на дневен ред. Обществото се промени, но мисленето май – не. Днес процеса го наричаме инвестиране, но всъщност много от родителите просто замениха „строежа на втория етаж“ със закупуване на допълнителни жилища. Може и в по-големите градове, а защо не в столицата. На децата трябва да се осигури просперитет. Макар че кой ги пита децата? Житейски, те може да заминат да учат, а после и да заживеят в чужбина. Статистически населението ни намалява и просто няма кой да живее в новопостроените апартаменти. И тогава новите апартаменти остават празни, като празните етажи на старите фамилни къщи.
Защо ви занимавам с този въпрос? Защо повдигам темата? Защото тя пряко е свързана с устойчивото развитие – това, с което се занимаваме в Обществен център за околна среда и устойчиво развитие. Въпросът засяга разумното използване на ресурсите, които потребяваме. Това е базата на устойчивото развитие. Може би по-устойчиво би било да инвестираме средствата в образованието и възпитанието на децата, пък ако те решат, да живеят в палатка на бедуин. Защо не? Може би ако разполагате с повече пари, по-устойчиво би било да инвестирате в подобряване качеството на околната среда, вместо в лично презапасяване. Може би така днешните деца ще имат повече от една причина да останат да живеят в общността, където са живели и градили техните родители.
Не знам дали предполагате, но вероятно и в имотната инвестиция „лошо няма“. В глобален план населението се увеличава, климатичните промени много скоро ще накарат цели народи да „хванат пътя“ на миграцията. В този ред на мисли, едни празни жилища биха могли да се окажат полезни. А дали за собствениците им?
