Може ли село, където бедността, алкохолизмът и престъпността се ширят, да се превърне в образец на промяна и просперитет? Изглежда много малко вероятно. В Хиуаре Базар (Hiware Bazar) в Ахмеднагар квартал на индийския щат Махаращра, обаче, ще видите такова чудо в действителност.
Може ли село, където бедността, алкохолизмът и престъпността се ширят, да се превърне в образец на промяна и просперитет? Изглежда много малко вероятно. В Хиуаре Базар (Hiware Bazar) в Ахмеднагар квартал на индийския щат Махаращра, обаче, ще видите такова чудо в действителност.
Хиуаре Базар предизвиква асоциация с оживен пазар, но само преди няколко години това беше едно от най-сушавите села в Махаращра. Днес богатото и проспериращо село е ярък пример за това как устойчивото развитие и промяната може да се постигнат с разум и решителност.
През 1995 г. месечният доход на глава от населението е около10 евро, а около 2/3 от населението живее под линията на бедността. Сега вече населението разполага средно с 372 евро/месечно. Селото, което има 235 семейства и население от около 1250 души, сега може да се похвали с 60 милионера (25% от населението).
Къщите вече са циментирани, а пътищата – чисти. Има усещане за дисциплина и ред. Ликьорът и тютюнът са забранени. Всяка къща разполага със собствена тоалетна, с което могат да се похвалят малко индийски села.
Нивите са засети с царевица, лук, картофи. Хиуаре Базар е оазис в района на засегнатите от сушата селища. Но това не винаги е било така.
Да се върнем назад към мрачното му минало. „Живеехме в бедно село, но бяхме щастливи с обикновения си живот, спомня си Raosaheb Rauji Pawar, на 85 години. – Но след сушата от 1972 г., спокойствието беше забравено. Хората станаха раздразнителни и неспокойни, а борбата за оцеляване – жестока. Имаше толкова много отчаяние и безсилие! Селяните започнаха да пият. Много жители се изселиха в близките градове.“
Местната икономика се срива. Това се случва и със социалната структура, която се поддържа в селото, въпреки своята изостаналост. До 1980 г. половината от жителите на селото мигрира към големи градове, като Мумбай. Отчаянието, безнадеждността и гневът бележат живота на селяните.
Когато Индия поставя началото на икономическите реформи, младежта в Хиуаре Базар се чуди дали са обречени да останат в сянка. Името на правителството е без значение. Лидерството – също.
Сарпанча (sarpanch) – т.нар. президент на селото, който стои начело на местното селско правителство – panchayat, е просто фигурант, твърде стар, за да работи реално.
Когато младежите обсъждат ситуацията, те решават, че си заслужава да експериментирате с един млад sarpanch, който може да донесе свежи идеи.
Попатрао Пауар (Popatrao Pawar) е единственият магистър по търговия в Хиуаре Базар. Затова младежите го умоляват да се бори за поста на сарпанча през 1989 г.
Избран е единодушно за президент на селото. Пауар осъзнава, че му се дава шанса на живота да извърши промените.
Започва с допитване до селяните, за да бъдат по-активни при създаването на правилата за развитие на селото. Хиуаре Базар, уловено в капана на алкохолизма, често е съпътствано от свади и насилие. Има 22 магазина за ликьор. Новият глава на селото ги закрива, след като убеждава селяните, че алкохолизмът ги прави бедни и зависими. Освен забрана на алкохола, той въвежда вето върху изсичането на дърветата, върху пашата, въвежда семейното планиране и доброволния труд. Създават се кооперативи, женски организации и младежки групи. Започват ежемесечни срещи с общността, чийто гласове се вземат предвид при решаването на определени проблеми. Така на практика хората биват овластени. Те приоритизират собствените си проекти за развитие и полагат доброволен труд за реализацията им. Прозрачността и отговорността при управлението на обществения ресурс се гарантират от обществения достъп до всеки отчет. Управлението на природните ресурси започва да се извършва по определени правила. Те включват и забрани, като отглеждането на определени видове култури и продажбата на земя на външни хора.
Едно от първите неща, които сарпанча прави, е опазването и управление на водите, тъй като то помага на земеделието и носи пари. Той мотивира селяните доброволно да помагат при събирането на дъждовна вода. Скоро са построени 52 глинени и 32 каменни диги, както и девет хранилища (резервоари) за вода. „Използвахме обществени национални фондове, както и от други, управлявани от неправителствени организации. Намалихме разходите за програмата с доброволен труд и гарантирахме качеството на работа. Защото ги изграждахме за себе си и за децата ни „, казва управителят на селото.
Така между 1995 и 2005 г. усилията се насочват към устойчиво управление на водата – възстановяване на подземните води и създаване на хранилища за вода.
Правилното управление на водите помага за тяхното увеличаване. Преди 1995 г. в селището има 90 кладенци, които извеждат водата на дълбочина 80-125 метра. Днес има 294. Други села в област Ахмеднагар трябва да дълбаят близо 200 фута, за да достигнат до вода.
През 1995 г. само една десета от земята в Хиуаре Базар е обработваема. От общо 976 хектара, 150 хектара са скалисти. Сега, дори камъните се отстраняват и земята се изорава. Сеитбата започва, когато настъпи дъждовният сезон.
Anshabapu Thange, 45 г., има два декара угар преди 15 години. Но когато водата става достъпна, той се връща към селското стопанство и днес разполага с 25 дка, засети с царевица и фураж. Мъжът отглежда и 30 биволици, осигуряващи 250 литра мляко на ден. „По-рано, не сме имали зрънце за ядене. Водата ни помогна да станем богати“, казва той.
Учениците в основния курс на обучение преминават задължителен курс по управление на водите.
През 2007 г. селото печели националната награда „Вода” за водената политика от общностите по опазване на водните ресурси. Одитите на водните ресурси определят кои култури могат да се отглеждат в даден сезон и кои в друг.
В средата на 90-те години е съставен петгодишен план за екологично възстановяване. Засадени са дървета за около 10 хиляди рупии и е повишено нивото на подпочвените води. Температурата пада с два градуса.
Попатрао Пауар въвежда идеята за колективното земеделие. Когато един земеделски производител засява, други се присъединят, за да му помагат. Така той спестява разходи за труд. Освен това, тази практика създава чувство за принадлежност сред селяните – хората работят заедно, за да стигнат общи цели.
Пауар насочва вниманието на съселяните си върху друга дейност, която има потенциала да им донесе допълнителни приходи. Той се принуждава да спре добитъка от паша в гората, тъй като причинява екологични щети. Вместо това, ги убеждава да отглеждат повече фураж. Фокусът върху животновъдството води до постепенното увеличаване на производството на мляко. В средата на 90-те години, производството е едва 150 литра на ден. Сега то достига над 4000 литра/ден.
Докато в останалата част на страната селяни мигрират към градовете, това село е отличен пример за обратната тенденция. 93 семейства се завръщат в Хиуаре Базар от 1997 г. насам.
Пауар вече е считан за лидер на селото – модел, а програма Maharashtra има за цел да създаде 100 селища като Хиуаре Базар. Моделът е участие на хората, които решават какво искат и базират нуждите си на изпълними планове. „За 21 години преобразих моето село. Сега имам стратегия как това може да стане само за две години. С участието на общността, можем да създадем нова ера на селските райони на климата.“
